Легенди и предания

Легенди и предания от Тетевен

Тетевенският фолклор е богат на легенди, които отразяват историята, природата и духа на региона. За съжаление, няма достатъчно конкретни източници, които да предоставят точно десет легенди, свързани изключително с Тетевен и околностите му, но ще ви представя комбинация от известни легенди от Тетевенския Балкан и други свързани с региона, базирани на наличната информация. Ето списък с легенди, които са характерни за този край:

Легенда за името Тетевен

Като опъната нишка Тетевен се простира издължено от двете страни на река Вит. Тази нишка може да бъде видяна от всички околни висини.

Някои казват, че от това разположение произхожда и името на града. Но според други – името идва от „татьо, тетьо“, както се казва по този край.

Някога в дълбоки старини, на това място дошъл и се заселил самотен мъж, който ходел по цял ден из планината на лов. Не след дълго си довел и жена – смела и дива, която по нищо не му отстъпвала.

Годините минавали, и семейството им се увеличавало. От деца и внуци до правнуци равнината край река Вит се покривала с нови и нови къщички.

Момичетата напускали бащиното си гнездо, но по празниците бързали да се върне на гости у „тетьови“. Така селището приело название Тетьовен и постепенно се променило в Тетевен.

Друга легенда ни разказва различна история:

Случило се по време на войни, които се водели по тези места. Мястото било пусто и безлюдно, а горе, по върховете, имало стражници. Нападателите надвивали и избили стражниците, разрушили крепостите им. Само един стражник, който имал голямо семейство – скрито в непристъпна пещера в планината, успял да се спаси, защото този ден си бил вкъщи.

Когато битката отминала и настъпила отново дълбока планинска тишина, стражникът повел семейството си да търси място за заселване, където да може да храни многото си деца. Така слезли по склоновете на Балкана и достигнали до Равнината край река Вит. Децата, повечето слаби и невръстни, били изтощени от уморителното слизане. Когато стигнали това място, те извикали:

– Тетьо, тетьо, спри тук да почиваме! Нямаме сили да продължим!

Спрял се бащата в равнината – времето било слънчево, планинските висини пазели завет от ветровете, а реката предлагала обилен улов на риба. Запалили огън, бащата успял да улови риба и да нагости цялото семейство.

Децата хапнали, пийнали студена вода, добили сили и затичали весело. Гледали ги родителите им, радвали им се и решили да се установят на това място. А край тях минавали друмници, някои сядали да отпочинат и чували често децата да подвикват: „тетьо, тетьо“. И като на шега отначало почнали да казват:

– Там, дето криволичи реката, живеят едни тетьовци, мир няма от тях, цял ден викат баща си: „тетьо, тетьо“, та две думи не може да си каже човек с него.

От това е останало името на селището, което с годините наедрявало и станало хубав, живописен град с будно и родолюбиво население.

Връх Петрахиля

Връх Петрахиля е един от символите на града. Той е висок 1179 м. Най-горната му част бива първа огряна на изгрев слънце, от където произхожда и името му – буквално преведено от гръцки Слънчев камък. При определен ъгъл на слънцестоене върху него се виждат знаци със значителни размери. Някои ги оприличават на букви, други на хурка с вретено.

Според една от легендите за върха, момък на име Димо е задирял мома на име Цвята. Той ѝ свирил песни на кавал, а тя го слушала, запленена от красотата на музиката му. За срещите си с него винаги обличала най-хубавите си дрехи. Един ден той ѝ предложил да му пристане. За да изпита храбростта му, тя му казала, че иска да забие хурката ѝ в скалата на Петрахилия. Той успял да изпълни заръката ѝ, но въжето, с което бил завързан, се скъсало, докато се изкачвал. Момъкът полетял надолу в пропастта и загинал. Хурката девойката останала да напомня завинаги за безсмисления облог на двамата вклюбени.

Легенда за пещерата „Моровица“

Пещерата „Моровица“ край село Гложене, дълга над 3 км и с дълбочина до 150 м, е позната с мрачното си име — от вярването, че вътре обитава зъл дух, който „морял“ (убивал) всеки, дръзнал да влезе.

Легендата:

„В мрака на пещера Моровица се криел зловещ страж — древен великан или змей, който отвличал момичета от околните селища. Когато луната съвпадала с входа, той се показвал, търсещ плът и викнал „Зовя те!“. От смутените села младоженците започнали нощем да палят свещи по прозорците, за да избегнат злото. Една от момите — храбра и вярваща — се отправила към пещерата, укрила се вътре и с обредна песен прогонила змейския страх. Оттогава пещерата се смята за защитено място, а името „Моровица“ вече по-скоро пази миналото, отколкото някой да се страхува от нея.“

Легенда за Соколов зъб

Над Тетевен се издига височина, носеща името Соколов зъб. За това любопитно име народната памет е съхранила предания и песни за една необикновена случка.

Случило се във времето на турското робство по Българските земи. Една вечер, след като слънцето се скрило зад връх Равни камък, недалеч, на Каменна плоча, се разположил голям кърджалийски лагер.

Кърджалийските орди запалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, вдигнали врява до небето. Тази шумотевица притеснила населението на Тетевен.

Уплашени и беззащитни, местните жители побързали да залостят къщите си, скрити зад високи огради, загасили светлините и се притаили в тъмното.

През това време, горе, на Каменна плоча кърджалиите пиели и се веселели, чувал се мощният глас на предводителя им – Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той пляскал с ръце и заповядвал:

– Опечете на огъня много овни на шиш, донесете люта тетевенска ракия и ни доведете колкото можете повече хубави моми и невести тетевенки. А вие, музиканти, не спирайте! Тази нощ е нощ на радост и веселие, да е богата и да се запомни от всички.

Жестоките и бързоноги кърджалии само това и чакали – групи от тях веднага поели към града. Като пристигнали от там започнали да се чуват силни гърмежи и писъци.

Кърджалиите нападали къщите, извличали насила моми и невести, завързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Ужасяващи и сърцераздирателни писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-големи сестри, останали в града.

Когато докарали пленените момичета в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливото си око и заповядал:

– Съблечете най-младото и красиво момиче, накичете го с пендари и ми го доведете в шатрата. А ти стой до мене и гледай – обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. – Избери си и ти една хубавица и запомни тоя ден!

Младият турчин не казал нищо, само надигнал кратунката си със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял отвън. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В замъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил си, че като малко момче, в града им дошли хора на султана, за да взимат деца за еничари.

В този момент, сякаш усетил горещите майчини сълзи по лицето си, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единственият им син. За зла участ сиромашко било даваното злато за откуп – не стигнало. Когато султанските хора го наобиколили с конете си, до ушите му стигнал плачът на майка му, в който тя нареждала като на умряло и повтаряла името му – Сокол.

Той имал малки сестри и най-обичаната между тях била Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него. Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя си играела покрай него и той, без да иска я порязал с брадвичката по рамото. Текнала кръв, чули се писъци… И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина – сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката…

Като стреснат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи красивото си лице. На раменете ѝ се загатвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и без да мисли той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото ѝ.

– Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква наслада за очите!

Обърнал се той към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал:

– Тусун бей, тази гяурка е моя!

– Вземи и носи, юначе! Извикал сърдито Тусун бей. – Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм за никъде! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че аз ѝ хвърлих окото първи!

Младият кърджалия само това и чакал. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързия си като вихър кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:

– Радо, помниш ли брат си Сокол? Кажи, не се страхувай, помниш ли го?

– Как да не го помня! – приплакала тихо Рада. – С една брадвичка поряза рамото ми като бяхме малки, и имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и не знаем вече къде е. Мама наживо го жалее цял живот.

– Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска и за себе си. Той не пропуска хубава мома да мине край него…

– И аз не зная къде да ме скриеш, братко – заплакала Рада. – Мама и татко умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.

Насочил Сокол коня си към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала

– Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси.

Лелята слушала гласа на Рада но не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.

– Не се бой, лельо, отвори бързо! – подвикнал Сокол. – Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите да бягат, че утре ще стане страшно…

Измъкнала се от тъмното лелята, целунала набързо изгубения си племенник и хукнала да предупреждава съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки от къщите си и поемали към планината. Заедно с тях избягали Рада и Сокол…

На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:

– Много буйна гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата ѝ глава!

– Забрави гяурката, юначе – рекъл беят. – Лоши вести достигнаха до мен тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към планината с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол – оттам ще нападнем защото тъкмо оттам не ни очакват.

– Не! Не от Манастирски дол – твърдо настоял кърджалията. – Има и други богати махали…

– Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен и да искаш да предпазиш гяурите, дето са те родили? – взрял се в него Тусун бей.

Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на главатаря, а скочил върху бързоногия си кон и го пришпорил. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:

– Предай се! Спри, предай се!

– Няма да се предам, беим! – смело отврърнал Сокол и побягнал към пропастта. – Който е юнак, нека ме настигне и хване… Ела, да се преборим и ти Тусун бей, ела да премерим силите си… но ти си по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра си и всички тетевенци! – викал умореният Сокол.

И със сетни сили той скочил от зъбатия връх. Много години са изминали оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Легендата за Тамара и огненото омайниче

Някога дъщерята на цар Иван Асен – Тамара се разболяла от незнайна тежка болест, за която се говорело, че няма лек никъде по света. Идвали и си отивали знахари, лекари, лечители – никой не можел да помогне. Девойката вехнела с всеки изминал ден. Тежка мъка обвила сърцето на царя. И докато всички се подготвяли за най-лошото, един ден в селото дошъл незнаен старец, който веднага помолил да го срещнат с царя. В царските палати настъпило оживление. Царят разменил думи със стареца и на другия ден рано сутринта изпратил Тамара под един старопланински връх, където имало поляна, изпълнена с нацъфтели огнени омайничета. Минало време, през което всяка сутрин Тамара излизала да се разхожда боса по поляната, беряла цветята и се кичила с венци. И не след дълго чудото се случило: болестта изчезнала и царската дъщеря отново била здрава. Това е легендата за огненото омайниче, което и до днес цъфти на същата поляна, намираща се недалеч от връх Царичина, известен под името Вежен. Говори се, че рано сутрин все още можел да се види силуетът на Тамара, ходеща из поляната и беряща билки.

Легендата за Георги Бенковски и Кървавото кладенче

По време на Априлското въстание (1876 г.) Георги Бенковски, един от най-известните български революционери, водел четата си в Тетевенския Балкан. След разгрома на въстанието в Панагюрище той се укривал в района на село Рибарица. Местният овчар Нейо Брусенина обаче предал четата на турците. В местността Костина, на 4 км от Рибарица, турците устроили засада. За да я подготвят, построили малко дървено мостче от букови дървета над река Костина. На 25 май 1876 г. Бенковски бил прострелян и убит, а кръвта му обагрила кладенче наблизо, което оттогава се нарича „Кървавото кладенче“. Захари Стоянов, друг революционер, оцелял, като се скрил в реката, и по-късно описал събитията в „Записки по българските въстания“.

Легендата за Гложенския манастир

Гложенският манастир „Свети Георги Победоносец“, разположен близо до Тетевен, е свързан с легендата за киевския княз Глож. През XII век той получил от византийския император земи в района и решил да построи манастир под връх Камен Лисец, за да съхрани чудотворната икона на Свети Георги. След завършването му обаче иконата многократно изчезвала и се появявала на отвесна скала над река Вит. Князът видял в това божествено знамение и наредил манастирът да бъде преместен на новото място. С много труд монасите изградили манастира на скалата, а иконата останала там, привличайки поклонници.

Легендата за кърджалийското нападение над Тетевен (1801 г.)

История: През 1801 г. Тетевен бил нападнат от кърджалии – разбойнически банди, които опустошавали българските земи по време на османското владичество. Градът бил почти напълно изпепелен, а много жители загинали или избягали. Легендите разказват за героизма на местните, които се укривали в пещери и проходи в Тетевенския Балкан, за да оцелеят. Една от историите говори за млада жена, която успяла да спаси децата си, като ги скрила в пещера, известна днес като „Момина скала“. След разрушението Тетевен се възстановил благодарение на упоритостта на жителите си и през XIX век се превърнал в занаятчийски център.

Легендата за златото на Вълчан Войвода

Вълчан Войвода бил прочут хайдутин, действал в края на XVIII и началото на XIX век в Стара планина и Странджа. Според легендите той нападал османски кервани и натрупал огромно съкровище от злато и скъпоценности. За да го защити, той го скрил в тайни пещери в Тетевенския Балкан, включително в местността Снеженица или край река Ропотамо. Местните разказват, че Вълчан оставил знаци, изрязани в скали или дървета, за да отбележи местоположението на съкровището, но никой не го е открил. Някои вярват, че то е прокълнато и пазено от духове.

Легендата за скривалището на Васил ЛевскиИстория: Гложенският манастир бил важен център за революционна дейност по време на османското владичество. Легендите разказват, че Васил Левски, Апостолът на свободата, основал в село Гложене един от най-многочислените революционни комитети. В манастира има тунел, наречен „Просечник“, който според преданията служел като скривалище за Левски и неговите сподвижници. Монасите помагали да се укриват оръжия и документи, а тунелът бил използван за тайни срещи. Местните разказват, че духът на Левски все още броди из манастира, пазейки неговата кауза.

Легендата за Тетевенския манастир „Св. Пророк Илия“

Манастирът „Св. Пророк Илия“ в Тетевен бил важен книжовен център преди Освобождението. Легендите разказват за монаси, които по време на османските нападения укривали старопечатни книги, икони и свещени реликви в тайници в планината. Една от историите говори за млад монах, който по време на кърджалийското нападение през 1801 г. успял да спаси ценна икона, като я скрил в пещера над манастира. След като опасността отминала, иконата била върната, а пещерата станала известна като „Светата дупка“.

Легендата за хайдушките пътеки в Тетевенския Балкан

Тетевенският Балкан е осеян с проходи, пещери и тайни пътеки, които хайдутите използвали, за да избягват османските потерни. Легендите разказват за местности като Кленова поляна, Брязово и Шурловица, където хайдути като Вълчан Войвода и други укривали плячката си или се събирали за съвети. Една история говори за пещера, наречена „Хайдушкото гърло“, където група хайдути се скрили от турците, оставяйки след себе си издълбани знаци в скалите, които сочели към скрито съкровище. Местните вярват, че тези пътеки са пазени от духове на паднали хайдути.

Легендата за рибарчето в Рибарица

Село Рибарица, разположено в Тетевенския Балкан, е кръстено на изобилието от риба в местните реки, особено река Върбака. Според легендата първите заселници в района били траки от племето серди, които развили риболова като основен поминък. Една история разказва за млад рибар, който всяка сутрин хвърлял мрежите си във Върбака и пеел песни, които привличали рибата. След смъртта му местните издигнали бронзова фигура на „Рибарчето“ на скала при входа на селото, за да почете паметта му. Вярва се, че песните му все още отекват в реката при пълнолуние.

Източници: https://welcome.bg/

Легендата за Тамара – Румен Стоичков, Стръмнините на България

Легендата за Бенковски – Тодор Ненов, Златишко-Тетевенска пл